Хубави неща

Напоследък в България се случват хубави неща. Поставянето на въпроса за паметника на Съветската армия, например, е едно от най-хубавите. Няма значение, че няма да привлече много хора на площада. Няма значение, че в предизвиканата полемика, комунистите отново ще излеят много злъч. Няма значение, че отново ще ни зададат въпроса – това ли е най-важното сега, като имаме толкова други неща да решаваме. Защото мисля, че това е най-важния въпрос. И винаги е бил. Най-важният е, защото това всъщност е въпросът КОИ СМЕ? ОТ КЪДЕ ИДВАМЕ? КЪДЕ ИСКАМЕ ДА ОТИДЕМ? КАК ДА СТИГНЕМ ДО ТАМ? И ако не отговорим на тези въпроси, няма да можем да продължим напред, а ще продължаваме да се лутаме като в мъгла. Ще продължават да ни люшкат всякакви сили насам и натам. Важно е да знаем защо е построен този паметник. И от кой? А също и символ на каква човешка ценност е? Защото паметниците, както и храмовете имат значение. Откакто съществува човешката цивилизация, откакто съществува човешкия род символите са тези, които определят начина ни на мислене и от там и нашите действия и постъпки. А храмовете и паметниците са от най-старите и много отдавна доказали значението си. Те са от най-важните символи на една ценностна система. Те са онова, което ни кара да постъпваме по един или друг начин. В крайна сметка те са онова, в което вярваме.

Но да се върнем  на въпроса – Защо е хубаво, че на дневен ред отново се поставя този проблем? Когато започнах да пиша, ми се струваше, че ще е лесно да се отговори. Вече се чуха много аргументи за и против. Някои от най-шумно поставяните, като че ли са не толкова важни. Например: В правомощията на коя институция е да се вземе решение за премахването му. На общинския съвет ли? На Министерството на културата ли? Или на комисията по паметниците, или както се казваше там? Но има ли значение това? Ако в обществото има консенсус по въпроса, институцията просто ще го изпълни. Която и да е тя. И когато противниците на премахването на паметника изтъкват този аргумент, то аз оставам с впечатление, че те всъщност не са против премахването му, а просто не знаят как да се премине през някаква сложна административна и бюрократична машина. Или друг пример: Защо трябва да се харчат пари за преместването му. В тази „ужасна криза” да харчим толкова пари за такива неща. Всъщност колко пари? 10 000 лева? Или 100 000? Или 100 000 евро? А може би 1 милион евро? Или 1 милиард? Или 6.3 милиарда? Колкото би ни струвала АЕЦ „Белене”. А не са ли едни и същи хората защитаващи паметника и тези искащи на всяка цена да се изгради централата? И какво означава това? Струва си да се помисли. Защото това пак ни връща на основния въпрос. КОИ СМЕ? ОТ КЪДЕ ИДВАМЕ? КЪДЕ ИСКАМЕ ДА ОТИДЕМ? КАК ДА СТИГНЕМ ДО ТАМ? И това не са различни въпроси. Това е само един въпрос. КАКВО ИСКАМЕ? Но за да отговорим, ще трябва да се задълбочим. А направим ли го – става трудно. Става трудно, защото ще трябва да се погледне назад. Да се прочете историята. Да се разбере защо са се случили нещата и защо точно така. Това ли е бил добрия начин и ако не, какво може и трябва да се направи. Когато ние не сме  прочели собствената си история и не сме я осмислили, рискуваме, не – обречени сме да я повторим.

Трудно е. А може би, не е. Какво като я повторим? Не бяха ли това най-славните години в 13 вековната ни история. Не постигнахме ли за няколко години „толкова, колкото други народи и при други условия са постигали за векове”? Добър ли беше комунистическият режим или не? Ако е бил добър, защо го премахнахме? Ако не е бил добър, защо много хора още изпитват носталгия към него? Защо сегашният ни Министър-председател смята, че тогавашният ни лидер е бил най-добрия, който сме имали?

Все въпроси. А всичко тръгна от един паметник. На една армия. Която вече не съществува. На държава, която също не съществува. А може би съществува. Само се е преправила. Маскирала и притаила. От къде иначе ще има толкова защитници? Как нещо несъществуващо ще може да мобилизира толкова човешка енергия, при всеки опит да се отговори на трудните въпроси? Не, не можем да продължим напред, ако не погледнем назад.

И пак ще се върна към началото. За хубавите неща, които се случват напоследък у нас. Хубави са, защото отново ни дават шанс да се огледаме. Да погледнем назад и  да разберем какво ни се е случило, какво ни се случва и защо. А може би ще разберем и какво искаме да ни се случи. КАКВО ИСКАМЕ?

Автор: Венцислав Кръстев, 09.01.2011г.