14.01.2011 | Добромир Пелов
Паметникът на Опълченците пред храм-паметникът Александър Невски
Велик е нашият войник – на пиедестала на солдата с “Шпагин”
Градинка в самия център на София. Пясъчници. Пързалки. Катерушки. И впечатлителни дечица, които опознават всяко късче от света. С въпроси. Погледите им едва достигат във висините до внушителна скулптурна група, сред която се откроява войник с автомат. И дечицата питат-какво е това. А майките, двайсет и няколко годишни-какво да им отговорят. Повечето от тях, двайсет и няколко годишни, оправдано сами не знаят защо тази грамада стърчи насред столицата и се извисява по-горе и от университета дори.
Паметникът на Съветската армия. На който пише-“освободителка”. Всъщност това си е паметник на Червената армия, както тя се е наричала от 1918 до 1946 година. Като Червена армия е нахлула у нас през септември 1944 година.
Кого и от какво е освободила
младите хора не знаят. Дълги години, цели четиридесет и пет, допреди две десетилетия, беше втълпявано на същите такива дечица, че това са съветските войници, които са ни освободили от фашистко робство. От кое робство? Кой у нас е бил роб? По кое време? Като свято спазваната до 1944 година Търновска конституция, изработена от нашите “бащи на нацията” повелява, че “всеки роб, на българска земя стъпил, свободен става”. Паметникът на солдата с “Шпагин” в издигната ръка беше сравняван с паметника на Цар Александър Втори-Освободителя, извисяващ се пред Народното събрание. Съветският-по-висок от “императорския”.
Време е за размисъл. След който да последват действия, избистрящи националната памет и мисленето на днешните млади и на бъдещите поколения. За възрастните, които бяха свидетели на всички отминали времена-изборът прави всеки сам за себе си. Ние сме толерантен народ. Признателен. И в най-превратните времена, когато дори храмът “Александър Невски” е бил преименуван на “Св.Св. Кирил и Методий”, никому не е хрумнало дори да посегне на
монумента на Цар Освободител
Както и по времето на участието ни в Тристранния пакт. Дори по времето на тоталитаризма, пак запазихме символа на свободата, въплътен в един от последните представители на династията Романови, варварски избита до крак от болшевизма.
Но Александър Втори е символът на онази Русия, която ни донесе свободата от петвековно жестоко робство. От какво ни е донесъл свобода онзи с “Шпагин”?
Младите днес тръгват по света. И какво ще разкажат там за своята столица и нейните забележителности. Идват им гости от целия свят. Повеждат ги из София. И какво могат да им покажат? С какво, разказващо за националната памет, могат да впечатлят чужденците? С Братската могила? Как да обяснят чии е този паметник, като самите те са объркани- погребаните в неговата основа участници в антихитлеристката коалиция ли са или терористи? С прословутия паметник на солдата, който твърде завоевателски е извисил “Шпагин” в ръката си? Къде са паметниците на
нашите национални герои
Ние имаме една истинска отечествена война-Сръбско-българската от 1885 година. Нейните бойни полета днес са белязани с паметни знаци за героите от Мека црев, Три Уши, Сливница и Гургулят. В столицата ни-никакъв знак. Ако чужденците попитат защо един булевард се нарича “Сливница”-сигурно ще последва гузно мълчание.
Преди тази война имаме опълченските дружини. С чиято кръв беше доказано пред света, че “таз свобода не ни е дар”. Наистина, на Шипка се извисява внушителен монумент. В столицата, преди няколко години, след много организационни и финансови мъки, инициативен комитет откри нещо като “паметниче” на опълченеца. Красиво. Но незабележимо, въпреки, че е в центъра, зад Централния военен клуб. Звучи
мизерно за такъв подвиг
И жалко.
Имаме герои-летци, не само Димитър Списаревски, принесли се в жертва срещу бомбардировачите, рушащи София през Втората световна война. И за тях, след много мъки, беше спретнато красиво “паметниче” от черно габро. И къде го поставихме? В една забутана, ноеткриваема градинка, зад 14-ти ДКЦ. Където, въпреки мястото й недалеч от НДК, основни обитатели са бездомни кучета. А недалеч от там, на входа на Южния парк, където е мястото на такъв паметник на летците, извисихме твърде спорния сръбски княз Михайло Обренович. Наистина, дал приют на легията на Раковски, но след това, под натиска на великите сили, позорно изгонил разоръжените легисти. И баща на онзи крал Милан Обренович, заради чиито безумия сега има паметници в Сливница.
Имаме в историята си и една наша, не руска, Освободителна война-Балканската. Последвана от още две. По техните
бойни полета
загиват над 200 000 български офицери и войници. Паметта на част от тях беше съхранена, въпреки превратностите на времената, върху външните стени на Първи и Шести пехотни полкове. С годините полковете са реформирани, казармите бяха ликвидирани. Там имаше парк с лятна естрада. Но стените-паметни плочи, с имената на загиналите за България, се извисяваха. За да напомнят за героизма на българския войн. И така, до 1981 година, когато НДК погълна територията на бившите полкове. А паметните стени бяха изпратени, уж на временно съхранение, в музея. За да се извисят отново. Поне такова беше някога обещанието. Останало неизпълнено и до днес. Дори “нещото” като паметна плоча с това обещание вече тъжно линее в градинката зад хотел “Хилтън”.
Защо през онова време, преди три десетилетия, не издигнахме НДК, на мястото на бившата зоологическа градина, в района между Спортната палата и Орлов мост? Идеално място! В съвършения център. Близо до Народното събрание, до Софийския университет, до знаковия мост с орлите? Безсмислен въпрос, нали? Та нали тогава и булевардът се наричаше “Маршал Толбухин”! Добре, че на някой крайно верен и предан “деятел” тогава не му хрумна да нарече командващия Трети украински фронт-Освободителя. Също като император Александър Втори.
Колкото и спорна да е съдбата ни във Втората световна война, поради което днес в столицата има и паметник на загиналите американски летци, и на българските пилоти-изгорели в схватка с “летящите крепости”, във финалната фаза на тази жестока война ние имаме в историята си Първа българска армия, Страцин, Стражин, Драва.
Принос в победата над нацизма
Къде е паметникът на падналите в тези сражения? Вместо него-паметник на Съветската армия! “Освободителка”? Кого и от какво е освободила, обявявайки война на България на 5 септември 1944 година? Крайни, вероятно, са и двете определения-и освободителка, и окупаторка. Защото, по силата на историческата логика, на тази злощастна дата, 5 септември 1944 година, страната ни все още е съюзник в Тристранния пакт. Но войските на Толбухин са посрещнат без изстрел. А след това у нас има Съюзна контролна комисия, съставена не само от съветски представители. Ако за Прага и за берлинския парк Трептов съветските паметници имат своята по-голяма логична тежест, солдатът с “Шпагин” в ръка у нас звучи по-скоро като
свидетелство на една тоталитарна система
истината за която се произнася вече две десетилетия. И е време този “Ванюша”, заедно с пловдивския “Альоша”, да отиде в музея. А на тяхно място да се издигнат национални паметници. Градинката в центъра на София, “окупирана” сега от солдата с “Шпагин”, е идеално място за Парк на бойната слава и националната памет. Време е да събудим тази памет!
На снимката:
На опълченците успяхме да спретнем в столицата едно “паметниче”.
Снимки Красимир Тодоров
Демонтиране на паметника на съветската армия 
Ето какво казва в едно свое скорошно интервю проф. Николай Василев:
„Мога да посоча различни примери за глупост. Най-актуалният е развихрилата се дискусия по отношение на Паметника на Съветската армия.“
Споменавате паметника на американските летци…защо не се противопоставихте срещу него?
С какво той е по-различен от паметника на Съветската армия?