Не може в центъра на София да се извисява шмайзерът на армия-окупатор, твърдят хората, които искат паметникът на Съветската армия в столицата да бъде демонтиран. Това е памет, не можем да отпишем историята, само защото не ни харесва, контрират техните опоненти.
21 години след т.нар. демократични промени спорът “за” и “против” монумента на Червената армия в София отново разгоря страстите. В навечерието на 10 ноември, в деня, когато падна Берлинската стена, десетки се събраха пред паметника с искане той да бъде махнат от центъра на столицата. В интернет от известно време върви и подписка със същата инициатива.
“Всички, които празнувахме снощи на открито 21-годишнината от падането на Берлинската стена, искаме да се демонтира този паметник”, каза пред “Всеки ден” зам.-кметът на София Христо Ангеличин от ДСБ. “Въпросът е, че той е обвързан с междуправителствена спогодба между България и Русия още 1992-а година, т.е. тук въпросът опира до външна политика и ние можем да искаме всичко, но не е на нашето ниво да го решим”, добави той.
Заместникът на Йорданка Фандъкова припомни, че още по времето на Александър Янчулев Столичният общински съвет се е произнесъл за махането на този паметник. “За съжаление, нашата съдба е най-високото място в София да е шмайзер”, каза Ангеличин. “Няма нужда в центъра на столицата да доминира съветско оръжие”, добави той.
Зам.-кметът каза още, че преди 1944 г. е имало идея там да се издигне военен паметник. “Ако се махне паметникът на Съветската армия, може да се осъществи проектът на архитекта отпреди 44-та или пък просто ще остане парк за разходка – каквото и да бъде, ще е по-добре от този паметник”, категоричен е Христо Ангеличин.
Привържениците на демонтирането на паметника смятат, че мястото му е в музей на тоталитаризма. У нас, за разлика от останалите страни от Източноевропейския блок, обаче такъв няма. Противниците на монумента особено се възмущават на надписа “На Съветската армия освободителка от признателния български народ“.
Кметът на София Йорданка Фандъкова е по-умерена в коментарите си. “Въпросът за премахване на каквото и да било трябва да се дискутира сериозно. Паметниците са памет, дали ни харесват, или не в момента – това е доста отговорно решение. Аз съм човек, който се вслушва в мнението на гражданите. Ще проследя обществените обсъждания, за да може да имаме позиция, която да отговаря на очакванията на хората”, каза тя пред “Всеки ден”.
Нешка Робева пък не приема аргументите на тези, които искат демонтиране на паметника на Червената армия. “Това е история. Никой съвременник няма право да лишава бъдещите поколения от тяхната история. Няма нация, няма държава без история. Не можем да отпишем миналото само защото просто на нас не ни харесва. Веднъж го доказахме с разрушаването на мавзолея. Какво искаме да постигнем с това?! Да кажем – не, това го е нямало ли? Защо искаме да затрием памет?!”, каза тя пред “Всеки ден”.
На шега Нешка Робева препоръча да се внимава с музеите на комунизма, защото в един момент бъдещият музей може да стане бъдеща реалност. “Рушенето никога не води до нищо. Това е култура. Такава е била. В това са вярвали хората. Това е било реалност. Само можем да се радваме, че го е имало – независимо дали ще го дават като положителен, или отрицателен пример. Още повече, че това, което го има, е дело на най-големите ни творци навремето. Нека не забравяме, че толкова много отхвърляме разрушаването на църквите по времето на комунизма. Слава Богу не са ги събрали всички църкви на едно място!”, добави още Робева, която никога не е крила, че е привърженик на левите идеи.
“Никъде по света не си събарят паметниците, независимо дали ги почитат, или не. Най-голямото нещастие за един паметник е да не го почиташ, да не му обръщат внимание”, заяви пред “Всеки ден” и арх. Явор Банков, управител на Централния дом на архитекта в столицата. Това, което е било посветено на Франко в Испания стои, макар че отдавна Испания се раздели с франкизма, припомни той. “Ако трябва да говорим за паметник – най-голямото позорище на София и на България това е паметникът “1300 години България” пред НДК, който стои вече 20 години оглозган, с рекламни пана пред себе си. За мен това е големият проблем – не може това, което си посветил на България да го държиш като сметище”, възмути се арх. Банков.
Интернет-форумите също изобилстват от коментари по темата. “Съветските паметници са знаците оставени от съветската империя да напомнят на туземното население в кой свят живеят. Така че те нямат никаква историческа стойност за нас българите и трябва да бъдат премахнати и от столицата и от Пловдив”, пишат форумци. Други смятат, че той не трябва да се бута, а да стои там като символ на нашия позор и склонността да го носим во веки веков. Освен това има и предложение монументът да се преименува в Паметник на съветския окупатор.
Форумец с никнейм Пижо пък предлага паметникът да се демонтира и да се премести в специален парк. Даже може да се направи атракционно селище като „Етъра“ до Габрово. В него ще се пресъздаде обстановката от 50-те, 60-те и 70-те години в България. Посетителите ще могат да видят на живо как се провежда партийно събрание, манифестации и други мили картинки.
Малко история
През 1945 г. паметници на Съветската армия са издигнати в Будапеща, Виена, Калининград, Букурещ и Варшава. Работата по първия голям монумент в Берлин е завършена през 1946 г., а този в София се изгражда в периода 1953 – 1956 г. Ръководители на творческия колектив са скулпторът Иван Фунев и архитект Данко Митов. Започва с две скулптурни композиции откъм булеварда и преминава през гранитен плочник, ограден с метални отливки на големи дъбови венци. Постаментът е обграден с бронзови барелефи от трите страни. Скулптурната група включва ликуващ съветски войник с вдигнат автомат, от двете страни на когото са застанали жена и мъж – съответно селянка и работник от България.
Първата вълна подобни монументи е поставена основно по геополитически причини. Те маркират територията в Европа, освободена от Червената армия, която се превръща в част от съветската сфера на влияние. По-късно съветските паметници приемат нови и понякога абсурдни роли, символизирайки социалните трансформации, които следват установяването на комунистическата власт.
Паметник на победата на Съветската армия в Рига, Латвия е издигнат през 1985 г., за да ознаменува победата над Нацистка Германия по време на Втората световна война. Той се състои от обелиск с височина 79 метра и две групи скулптури, символизиращи Майка Русия и войниците на Червената армия.
След краха на комунизма много от паметниците на Съветската армия, на Ленин и националните комунистически герои изчезват. Добре поддържани и до ден днешен са монументите във Виена, Братислава и Берлин. В столицата на Полша почти забравен паметник на Червената армия стои в източното предградие. Въпреки спорадичните призиви да бъде демонтиран, няма такива планове.
След промените повечето паметници на признателност към съветската армия в Будапеща са претърпели леки модификации. Т. нар. “Паметник на мира” на върха на хълма, представлява голяма женска фигура, с палмово листо в ръка, символ на мира. Фигурите под нея, които са представлявали съветски военни, са съкратени до две –с препаски и факли в ръце.
Преди няколко години Естония пък демонтира двуметровата бронзова статуя на войник от Червената армия в столицата Талин. Това доведе до размирици и до вледеняване на отношенията с Русия.
Демонтиране на паметника на съветската армия 
Ако сме цивилизована нация, трябва да си помислим за музей на тоталитарното изкуство, както това стана в други бивши социалистически държави от Централна Европа. Именно защото е история и тя трябва да остане за поколенията, бих искала да видя там селянката с широките прасци и туристическите обувки и българина с каскета, бомбите и въобще оръжието, наклонените напред фигури, готови за бой. Поколенията трябва да знаят, как е изглеждало тоталитарното изкуство като отражение на тоталитарната реалност. Била съм в Москва в Третяковската галерия и можах да си отделя за съжаление само половин ден. Колкото до музея на социалистическото изкество – достатъчно беше да видя едрата фигура на селянката до трактора, просто минах през всички зали за половин час и това беше…
В текста по-горе Нешка Робева е цитирана:“Това е история.Никой съвременник няма право да лишава бъдещите поколения от тяхната история.“ Иска ми се да попитам г-жа Робева, защо след като паметникът е история (това е безспорно) нейната партия БКП разруши паметниците на Сталин в България, след развенчаването му от Хрушчов? Това разрушаване не лиши ли бъдещите поколения от история? Или г-жа Робева и нейните съпартийци тълкуват историята както им е угодно,както им отърва!
Арх. Явор Банков: „Никъде по света не събарят паметниците, независимо дали ги почитат, или не. Най-голямото нещастие за един паметник,е да не го почиташ, да не му обръщаш внимание.“ Г-н Банков сякаш живее в друг свят и затова не е чул или чел в кои страни са демонтирани или съборени комунистически паметници, в това число и на Червената армия. Г-н Банков, само преди дни взривиха (не демонтираха, а взривиха!) паметник на Сталин в Украйна!
Г-н Банков, там е работата,че съветските паметници в България са почитани повече от българските, обгрижвани и поддържани са повече от българските, радват се на завидно внимание и са обект на поклонения по какви ли не поводи.
Пак в текста по-горе е написано, че ръководители на творческия колектив са скулпторът Иван Фунев и арх. Данко Митов. За съжаление в текста по-горе я няма позицията на един от членовете на творческия колектив, на един от създателите на паметника-световно известният български скулптор, проф. Любомир Далчев. А тя е: „Редно ли е на нашата българска земя да стърчат паметниците-жалони на робството и жестокостта, на неправдите и униженията, на страха и подозрението. Никой народ няма да позволи и приеме такава гавра-да търпи паметници за възхвала на своите поробители…Пребоядисаните комунисти с непрестанните си саботажи и своето гнусно поведение и лъжи и сега доказват категорично,че не са българи, нито български поданици.“ В.“Труд“,28 юли,2004г.
„Жалоните на поробителя“
Съжалявам още,че не си спомням името на една руска журналистка-дисидент (дали не беше Валерия Новодворская?), която преди няколко години призоваваше всички народи от бившите комунистически страни да подкарат булдозерите и да разрушат съветските паметници намиращи се на техни територии.
Д- р Бодуров (ако това е истинското Ви име ?), очевадно е, че искате да дискредитирате Иво Инджев кото член на инициативния комитет за демонтиране на паметника на Съветската армия. Да го дискредитирате в очите на членовете на инициативния к-т и на хората подкрепящи ги. И така да лишите и едните, и другите от един активен(и ефективен) участник в постигането на нашата цел-демонтирането на паметника.
Имайте предвид, че Иво Инджев не се е „натискал“ да стане член на инициат. к-т (за да провали инициативата – както се опитвате да ни внушите), а е бил поканен.
Греховете, които му вменявате, и към които десните хора са чувствителни- знаете го много добре, са плод на вашето въображение. Само за един от тях той си призна публично преди години. Комай беше единствен? Чест му прави!
Но оттук нататък започват ченгесарските манипулации, похвати, „хитрини“. Обръщате се фамилиарно към него („А бе,Иво“), с други думи познавате го добре или се познавате добре.Така повишавате доверието на четящите текста към Вас и ви вярват повече. И това е удобният момент към един признат грях да се прибавят, пришият и други- въображаеми. Една част от хората (лековерните) ще приемат и въображаемите грехове за истински. Както казват хората, край сухото ще изгори и мокрото. Каквато е и целта!
Д-р Бодуров (ако това е истинското Ви име?), започвате вашия коментар, по- точно- информация с „За Иво Инджев знаем със сигурност…“, вместо с нормалното, човешкото – “ За Иво Инджев зная със сигурност…“. Именно този изказ Ви издава, че сте от „знаещите със сигурност всичко и за всички“ ,и преди,и сега т.е. от ченгетата. И сега си изпълнявате заданието, което Ви е възложено.
Важното е, че Иво Инджев работи за нашата кауза с цялото си сърце!
А сега вместо да ни занимавате с вашите измислици, коментирайте текста „Между паметта и шмайзера“.
Со кротце,со благе со малко кютек!!!
Ами да коментирам: Чисто технически погледнато България е била съюзник на Оста… т.е. била е съюзник на фашистка Германия, на която е оказвала логистична подкрепа. Естественно последващата реакция на СССР достигайки нашите граници, преследвайки немската армия е да ни обяви война – така се прави преди навлизането в териотирията на враждебни държави. Както казах това е чисто технически – на практика СССР не е воювал срещу България, и в резултата от това България е понесла твърде малко загуби…виж от бомбардировките на САЩ и Англия сме взели повечко.
Смрадливият вой тук ме изумява – съюзници сме на една анти съветска коалиция, действаме увно против СССР и накрая ревем,че ни обявили война …и че ни окупирали, ми къде бЕха достойните български пълководци, че да застанат рамо до рамо с немските витязи и да влезат в бой с червената чума , а къде са националистическите младежки организации , като „БРАННИК“ напр.,че да се хвърлят в бой като едни „Хитлерюгенд“… ми нЕма ги .
В смисъл тогава – „Добре дошли братя не ни бийте ..молим сА.“ , пък сега „Аааа той Горбачов ви е.ба майката, а ся и ние да ви дона …бем, че САЩ сега са по -силни.“
Малко ми напомняте на Алековия герой / бай ви Ганя , ако не сте се сетили /, който като списува вестника разсъждава така с Гочоолу:
„И аз тъй мисля …засега ще я караме с правителството , пък като усетим,че им се клатят краката ще им ударим едно текме …и сновите пак на власт.“
Грозно господа демократи, грозно … аз пък съм учен от дядо ми свещеник, син на моя прадядо свещеник, той пък син на опълченец, че човек трябва да държи на думата си и да не предава приятелите си …
Прочее това имах да кажа , господа демократи …според мен много по за събаряне е джамията, но с оглед на лицата с друго вероизповедание, ай нека си седи, не ми пречи …стига да не стане официален и централен молитвен храм,че май натам сме тръгнали … а защо, мисля и сами ще се досетите.