Сградата на “Лъвов мост”в София, известна като “Народен дом”, Дирекция на полицията, Дирекция на Народната милиция, Държавна сигурност
КРАТКА ИСТОРИЧЕСКА СПРАВКА
Ангел Николов
През 1912 г. ЦК на БРСДП (т.с.) със средства, набрани от продажбата на специални марки, закупува двуетажна сграда на площад “Лъвов мост”. Наречена е „Народен дом” и е открита официално като такъв на 17.11.1923 г. Народният дом става център на дейността на тази партия и ръководените от нея синдикати и печатни издания, разполага с партийна печатница и книжарница. На 24 май 1921г. тази сграда е опожарена от тълпа граждани. Поводът е хвърлена бомба сред ученическата манифестация, където са ранени над 20 души, и приписването на терористичния акт на присъединилата се вече към Комунистическия интернационал и преименувана през 1919 г. в БКП партия.
Незабавно започва строежът на нова сграда, като се набират нови средства и организират трудови дни. По всяка вероятност пари са отпуснати и от съветското правителство чрез Коминтерна. Ръководители на строежа са арх. М. Вайнщайн и инж. М. Секеларов. На мястото на изгорялата постройка е издигната съвършено нова пететажна сграда – една от най-монументалните по това време в София.
Новият „Народен дом” е открит тържествено на 27.5.1923 година. Предвижда се в него да се състои от 24-ти до 27-ми юни и Петият конгрес на БКП. Превратът на 9.6.1923 г. осуетява свикването му, но затова пък на 5-ти -7-ми август 1923 г в сградата се провежда заседание на ЦК на БКП, на което по заповед на Коминтерна (за целта в България е изпратен като специален пратеник лично самият генерален секретар Васил Коларов), е взето решение за подготовка и провеждане на въоръжено въстание. Целта на въстанието е завземането на властта и създаването на „работническо-селско правителство”. По време на неуспешното въстание сградата е окупирана от полицията, използвана е за арест при извършените масови задържания, а през 1924 г. след забраната на БКП въз основа на Закона за защита на държавата ( ЗЗД ) е официално конфискувана от властта.
След атентата в храма „Свети Крал” (“Св. Неделя”) през април 1925 г. сградата отново е използвана за арест, като тук се настанява и самата “Обществена безопасност” с нейния известен началник Пане Бичев. Така от тогава и през следващите десетилетия тя се превръща в мястото с най-мрачна слава в София. От 4-ти юли 1925 г. в нея вече официално се настанява Дирекцията на полицията. На четирите етажа се разполагат криминалният и административният отдели и отделът по сигурността.
Зад основната полукръгла постройка се намира втора, достроявана по-късно, ограждаща малко дворче и превръщаща сградата в затвор. Зад малките прозорчета в приземния етаж са стаите на предварителното следствие. Тук са били водени разпитите и са изтръгвани признанията на политическите противници и криминалните елементи при няколко режима. Изтезанията са били провеждани в подземията, до които се е стигало през три врати и десетина стъпала. И днес все още могат да се видят килиите – единочки, някои от които са метър на метър и които навяват ужас, макар и отдавна да не се използват по предназначение. До тях се намират големите пещи, от които се е захранвало локалното отопление. За тях се носят легенди (не отговарящи на истината), че тук са горени политически противници на властимащите.
Убийства на политически опоненти без съд и присъда обаче наистина са били извършвани в тази сграда – не веднъж и понякога масово. За събитията през 1925 г. има доказани свидетелства, как на арестувания е било заповядвано да седне на стол, разпитващият е насочвал лампа към очите му, за да го заслепи, а двама убийци са мятали примка около врата му и са я стягали, докато го удушат. Така са убити редица функционери и съмишленици на Единния фронт (подготвящ ново въоръжено въстание и извършил редица кървави атентати и нападения), включително Николай Петрини; о. з. генералите Личев и Топалджиев; полковниците Попов и Проданов (зам. -кмет на София); майор Асен Агов, началник на авиацията при Министерството на войната; министърът на правосъдието и финансите в две правителства Петър Янев и много други.
В края на 30-те години и по време на Втората световна война тук на втория етаж се е намирал и кабинетът на прочутия началник на отделение “А” Никола Гешев. За него се носят легенди, че бил въвел някакви по-рафинирани психологически методи за изтръгване на показания, но и това не отговаря на истината – изтезанията и побоищата продължават да са основен метод в полицейските следствия, към които се добавят мъченията с електрически ток. По време на бомбардировките на София бомба избухва в съседство, разкъртва вратите на килиите и част от арестуваните комунисти успяват да избягат.
На 9.9.1944 г. сградата е заета от “оперативно бюро”, възглавявано от Тодор Живков, превърнало се за броени часове в щаб на „Народната милиция”. Живков и приближените му се интересуват на първо място от съхраняваните в сградата архиви на Никола Гешев и отделение „А”, в които се намират доказателства за сътрудничество с полицията на някои от ръководните кадри на овластената за една нощ комунистическа партия. Тъй като тези, които са мълчали на разпитите докрай, са относително малко, архивът дава възможност на добралите се първи до него да гарантират себе си и същевременно да придобият контрол над потенциалните си съперници при разчистването на лични и кариеристични сметки сред новите управници, между които почти веднага започва безскрупулна борба за власт. Самата сграда веднага е превърната в Дирекция на Народната милиция и тук се помещава на първо време и комунистическата Държавна сигурност. С това придобива още по-зловеща слава.
Съдбата на секретарката на един от лидерите на опозицията, Г.М.Димитров (Гемето) – Мара Рачева, е шокираща, но не е рядко изключение. Единствената вина на 25-годишната девойка е, че е придружила до квартирата на английски дипломат успелия да избяга от домашен арест Гемето. Умъртвена е след нечовешки инквизиции именно в тази сграда. В деня на нейната смърт, Трайчо Костов (вторият човек в комунистическата партия) съобщава на Георги Димитров – издигнатият в култ сталинист, че Мара Рачева била започнала да дава интересни сведения относно организацията на бягството на Гемето и участието на англичаните в него. „Но днес тя” – пише Трайчо Костов в записката си – „се хвърлила от четвъртия етаж на Дирекцията на милицията и се е самоубила”. Доколко версията му отговаря на истината личи от съобщението на служителя на Британската тайна служба в София полковник Бейли до министерството на външните работи на Великобритания: „Уведомен съм от лекаря, който е обслужвал майката на момичето, че когато е бил отворен ковчегът, освен рани от куршум и нож, са били установени и следните наранявания: 1. Всички нокти и на двата крака са били отскубнати. 2. Трите пръста на лявата ръка са били отрязани до втора става. 3. Двете уши са били отсечени. 4. Дясната гръд е била нарязана. 5. Езикът е бил раздран и всичките зъби извадени. 6. Одрана е била ивица кожа с ширина от около два инча на кръста…”
Официалната лъжа така е щяла да си остане непокътната, поради неподлежащите на съмнение официални изявления на “вожда и учителя на българския народ Георги Димитров”, но избухва международен скандал. Виждайки случайно телеграмата на британския представител за събитията в София, премиерът Чърчил пише остра бележка на своя външен министър, в която иска да се огласи истината “с целия авторитет на британския флаг.“
Не по-малко жестока е и съдбата на друга млада жена – Людмила Славова. Тя е един от лидерите на БРСДП(о) – част от демократичната опозиция срещу настъпващия комунистически тоталитаризъм. Отказващата да дава показания за “противодържавната дейност” на другарите си Людмила Славова е залята с вряла вода в затворническата баня в сградата на Лъвов мост. Д-р Никола Грозев – тогава лекар в затворническата болница на Софийския централен затвор, свидетелства: “Докараха я по спешност… цялата сварена! Да, сварена в буквалния смисъл на думата…. Видях сиво-бялата попарена кожа, почти по цялото й тяло. Беше в съзнание само три дни. Отказа и морфина. Държейки ръката ми, веднъж само прошепна: “Кажи на всички приятели, че изпълних, доколкото можех, дълга си. Но така е трябвало да се случи…”
От зверствата на извергите от ДС не са застраховани и най-висшестоящи ръководители на БКП, в случай, че изпаднат в немилост или бъде даден знак от Москва. Партизанският командир и след това генерал Денчо Знеполски е запомнен и с фразата си на трънски диалект: „Фашистите ме бише и не бише, но от нашите кикъв бой сам ел, не могу ти га опишем“.
Подобна съдба застига и споменатия Трайчо Костов. В отсъствието на Георги Димитров той е основната политическа фигура на комунистическата партия. Организира политическите и кампании , и играе важна роля в разгрома на опозицията. Той ръководи и политическите убийства, и организирането на т.н. „Народен съд”. В началото на 1945 г. Трайчо Костов пише до Георги Димитров: „Готов е законопроектът за Народния съд. Приета е най-кратката процедура, но докато започне да действа, ще мине известно време. Това може да бъде използувано за негласна ликвидация на най-злостните врагове, което се провежда от нашите вътрешни тройки.“ На 20-ти януари 1945 г. на заседание на ПБ на ЦК на БРП(к), което обсъжда присъдите на „Народния съд”, Трайчо Костов настоява и за колкото се може повече смъртни присъди. Скоро след това машината на терора се задейства и срещу него. През март 1949 г. е отстранен от правителството и обвинен в шпионаж и заговорничество с Тито. След което набързо е осъден на смърт и през нощта на 16-ти срещу 17-ти декември обесен. Преди това и той минава през нечовешки мъчения в сградата на Лъвов мост – пребиват го жестоко, не му дават да спи, пълнят килията му с вода и го плашат, че ще го удавят. В този момент може и да си е дал сметка на каква смърт е обрекъл толкова много хора, преди да сподели съдбата им.
Какво точно е осмислил, Трайчо Костов няма как да разкаже, но за методите на ДС свидетелстват много други, включително и споменатият Денчо Знеполски. Той е арестуван на 9-ти април 1951 г. още на летището при завръщането му от Москва, където е изпратен да учи и е отведен направо в сградата на Държавна сигурност на Лъвов мост. Следствието му се води от трима офицери. „По традиция” го притискат да признае, че е едновременно агент – провокатор на Никола Гешев, на Тито и на английското военно разузнаване, че е подготвял убийството на Сталин. Следствието се наблюдава и контролира от изпратения от Москва генерал от КГБ Филатов. В настъпилата остра криза в отношенията между Сталин и Тито Кремъл иска доказателства за вражеската му дейност и Филатов притиска следователите да бързат. А те пък от своя страна също искат да се представят пред началника от Москва в „най-добра светлина”.
„И тогава и сега се чудя как бяха подбрали тия мои мъчители.” – споделя Знеполски – „Бяха загубили образ и подобие човешко. По държането си приличаха на побеснели зверове, бяха сякаш пияни и полупияни садисти, които се редуваха при мен денонощно. Отиваха да си почиват на горния етаж, а аз стоях непрекъснато на крак – по 24 часа в денонощието, не ял и не спал. Всичките ми нанасяха удари по лицето и саблени удари по врата, с които можеха бик да умъртвят. Ритаха ме безогледно с подкованите си обувки, блъскаха ми главата в стената, скубеха ми косата… Бил съм във фашистката полиция, и там съм ял бой, но и сравнение не може да се прави с това, което преживях в „наше” време. Превърнаха ме в кървава дрипа”. Един от мъчителите му дори признава, че кариерата му – звездичката на пагона, зависи от самопризнанията на Денчо.
Генералът прави три опита за самоубийство – несполучливи. За да го сплашат, го водят неведнъж на разстрел, трошат зъбите му. „Пред очите ми беше банда, бетер от фашистката!” – споделя по-късно с близките си. Накрая не издържа и подписва това, което му поднасят. Но продължават да го инквизират – сега пък трябва да разкрие връзките си – хората, с които е работил, инквизицията продължава сякаш безкрай. Докато съветският наместник в България Вълко Червенков, изплашен за самия себе си – че в резултат на такива “самопризнания”, постигнати с методите на Филатов, може да сподели съдбата на Трайчо Костов – не хуква в Москва да измоли милост и закрила от Сталин. И “вождът на световния пролетариат” благоволява. Филатов е отзован в Москва, а комисия на Политбюро проверява следствието. Назначен е нов следовател. Ситуацията става още по-абсурдна. Показанията на Знеполски, в които фигурират и имената на висшите партийни функционери, с които Денчо Знеполски си е “признал”, че е вършил съвместно „вражеската си шпионска дейност”, изведнъж стават неудобни за началниците на следствието. Да обяснят как са изтръгнати не върви и решават да го обявят за луд, който говори измислици. Изпращат го в психиатрията на Александровска болница, а след това за 7 години в „трудововъзпитателното общежитие” на остров Белене.
В началото на 60-те години в сградата властва масовият убиец генерал Мирчо Спасов, организаторът на лагера на смъртта в Ловеч.
Едни от последните многобройни политически следствени арестанти в сградата на Лъвов мост вероятно са били хората, арестувани след разкриването на “Заговора на Горуня” срещу Тодор Живков през 1965 година, защото през 70-те години официалното място за следствени разпити се мести на столичната улица „Майор Векилски”. Така писъците в сградата на бившия „Народен дом” стихват и той получава постепенно по-друго предназначение – за административни и „културни” нужди на МВР. Част от зловещите помещения под основната сграда са преобразувани в „салон за радостни и тържествени ритуали и събития”. Тук МВР- служителите със семействата си празнували официалните празници, включително Нова година и 8 март, провеждали партийни и профсъюзни събрания.
Такъв е бил „Народният дом”, такива са били неговите обитатели, и такива са събитията разиграли се в него в годините преди 9-ти септември 1944 г. и в епохата на “народната власт”. Зад стените му минават ( едни оцеляват, други изчезват, мнозина безследно) като сенки хиляди човешки съдби. В него сякаш е концентрирана жестоката съдба на народа ни през почти целия 20-ти век.
Във всяка друга страна тази сграда отдавна би била превърната в музей – както в Унгария е музей “Къщата на терора” на булевард „Андраши”, където също са се помещавали унгарските репресивни служби, за да показва на днешното и на бъдещите поколения през какво са минали предишните, и какво не трябва да допускат да се случва никога вече. Но понеже епигоните и наследниците на престъпниците от комунистическото “светло минало” продължават да запазват властовите си позиции над България и четвърт век след рухването на тоталитарната система, това е трудно да се случи. Миналото не трябва да бъде споменавано, защото чрез митологията за него в течение на повече от две десетилетия се осигурява безнаказан криминален “мирен преход” на “общонародната собственост” в ръцете и джобовете на избрана част от бившата тоталитарна номенклатура и нейни доверени лица. И същевременно се държи в подчинение и неведение все по-неграмотният исторически и политически, и все по-бедстващ български народ.
България е единствената страна от бившите сателити на СССР, в която няма нито една музейна експозиция за историята й по времето на тоталитаризма, но затова пък има и музей, и паметник на бившия комунистически диктатор, и рой паметници на армията-окупаторка, наложила ни със сила тоталитарна система и васална зависимост, както и Музей на социалистическото изобразително изкуство, построен от правителството на една, представяща се за демократична, партия почти четвърт век след рухването на комунизма и падането на Берлинската стена, 8 години след присъединяването на страната ни към Северноатлантическия пакт и 5 години след влизането и в Европейския съюз.
БСП се опитва през последните години да подеме акция да получи отново сградата на Лъвов мост, претендирайки, че е нейна, разчитайки на забравата за това какво е вършила в нея 45 години.
Вероятно едно от съображенията на „другарите” е и опасението им да не би гражданите наистина да наложат създаването в тази сграда на място на памет „Дом на терора”, от каквото обществото ни има крещяща нужда.