Паметниците на съветската армия в България – паметници на победеното достойнство на българския народ

В интернет e в ход подписка, инициирана от група граждани : ‘‘ЗА‘‘  демонтирането на  паметника на Съветската армия в София.

Адресирана е до кмета на София.

Мнозинството от подписалите и коментирали петицията са на мнение, че този паметник и подобните нему издигнати по цялата българска земя унижават и разделят нацията ни. „Това е паметник на победеното достойнство на българския  народ“ е един от коментарите. Затова  ‘“те трябва да бъдат демонтирани, но събрани в парк на комунистическия кич“ е друг коментар. Нека се поучим от малка Естония. Преди няколко години естонците набраха сили и кураж и демонтираха паметника на червеноармееца – „освободител“  от центъра на столицата си Талин. Големият съсед реагира остро и им се скара за дръзката им постъпка, но се примири с извършеното.  Така постъпват  народите с достойнство. Затова и просперират. А  ние, българите не само не демонтираме построени по времето на комунизма паметници на Червената армия, а в днешно време  продължаваме да издигаме нови. Пресен пример. На 25 юли т.г. в Созопол бе открит мемориал на съветските подводничари, ЗАГИНАЛИ В НАШИ ТЕРИТОРИАЛНИ ВОДИ В НЕОБЯВЕНАТА  ПОДВОДНА ВОЙНА СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ в периода 1941-1942 г. (Основните действия при тази необявена подводна война се свеждат до потопяване на български транспортни кораби. Например, корабът „Струма“ – потопен  със 767 души, евреи и българи, на борда. Също и изпращане  на подготвени  на съветска територия подривно-диверсионни групи за саботажни действия срещу  България. Най–известната от тях е тази на Цвятко Радойнов, стоварена при устието на р. Камчия.) По информация от медиите (виж  Google: ‘“Созопол – паметник на съветските подводничари“) мемориалът в Созопол е построен  „само за два месеца (по стахановски –б.а.) по инициатива на български обществени организации (никъде не са упоменати кои са те – б.а.), с позволение на Общинския съвет и при личната подкрепа на кмета на града Панайот Рейзи…“

Мемориалът в Созопол има своята предистория. Защо е построен точно в Созопол? По неговото крайбрежие няма потопена съветска подводница. Петте съветски подводници са потопени край брега на северното ни  Черноморие. Две  от тях – пред нос Шабла. Вероятно поради този факт, Руското консулство във Варна отправя искане до Община Шабла за   разрешение и съдействие за построяване на паметник на загиналите съветски подводничари от петте подводници. Идеята е с този паметник  (замисляния) и със сега съществуващия  на загинали съветски летци (на метри от фара на нос Шабла), да се оформи мемориал-парк. И  да бъде открит  на 9 май – по  случай 65 години от  деня на победата. Научавайки от медиите за тази инициатива, тринадесет партийни и непартийни организации от Добрич изпратиха аргументирана декларация до Министерството на външните работи, Министерството на отбраната, Областната управа –Добрич, Община Шабла, потив  искането на Руското консулство. (Декларацията е публикувана във в. „Про и Анти“, бр.16, 2010г., заедно с наименованията на подписалите я организации: ДСБ, СДС, БЗНС (Пинчев), Съюз на репресираните от комунистическия терор, Съюз на ВНВУ, ВМРО, Земеделски народен съюз (Личев), Обединени земеделци (Мозер), РЗС, БСДП (Нихризов), НДСВ, Лидер и Съюз  „Истина“).

Оттам насетне настъпи затишие. Нямаше информация в медиите. Докато на 25 юли т.г.  в репортаж на телевизия  „Скат“, бе показано откриването на мемориала в Созопол. Подробностите – от интернет.

Защо мемориалът бе построен в Созопол, а не край нос Шабла, както бе замислен първоначално? Нямам точен отговор на този въпрос. Само догадки.

Въпросът да ги има или не паметниците на Червената армия в България е важен и поражда друг: Червената армия освободител ли е или окупатор? Ако е освободител – тогава да ги има. Ако е окупатор – да ги няма.

Тези, които все още смятат, че Червената армия е освободител, нека прочетат книгата ‘“Третата национална катастрофа – съветската окупация в България, 1944 – 1947 г.“, авт. Веселин Ангелов. Написана е на базата на 176 архивни документа , укривани доскоро. „Повечето факти в тази книга са смайващи. Само за няколко години България загубва почти целия си национален капитал – колосални парични суми, суровини, селскостопанска продукция…Губи и огромна част от интелектуалния си капитал – фзически и морално унищожен“.

Изкушен съм да ви предложа част от един от 176-те архивни документа. Той е писмо – молба в пет точки на Георги  Димитров до Сталин и Молотов с дата 22 септември 1944 г. Цитирам буквално точки 3, 4 и 5:

3. По българското черноморско крайбрежие засега е забранен риболовът. За голяма част от селата риболовът е единственото средство за съществуване. Заедно с това ежедневната загуба на около 100 тона риба много затруднява продоволственото положение на значителна част от населението. Молбата е съветското правителство да разреши този риболов.

4. ЦК на Комунистическата партия и правителството молят да се даде на българското правителство да осъществи своите прерогативи и в заетите от Червената армия територии. Всичко, което е необходимо за удовлетворяването на нуждите на Червената армия-освободителка, българското  правителство, разбира се, е готово да осъществи чрез своите органи по места.

5. Известни са редица случаи на насилие по отношение на местното население на  завзетите територии от някои военнослужащи от тиловите части на Червената армия. Така например:

а) произволно се  отнемат от местното население работен добитък, каруци, хранителни продукти без знанието на месната власт и без да се оформи по съответен начин изземването на животните и хранителните продукти;

б) произволно се изземват държавните и гражданските частни превозни средства и смазочни масла. Това води до срив на есенната сеитба;

в) някои военнослужащи в пияно състояние нахлуват през нощта в частни домове в градовете и селата, грабят, а в някои случаи изнасилват жени и убиват мъже. В с. Див Дядово, Шуменски район, е убит заедно с други и стар член на Комунистическата партия …

Ще си позволя кратък коментар. По т.3: До 9 септмври 1944 г. България е управлявана от фашистки павителства (1923-1944 г.), които чрез диктатура налагат своята политика в обществения, политическия и стопанския живот на страната. Т.е. България не е свободна страна. Такава е тезата на комунистите. Но, въпреки това, жителите й по черноморското ни крайбрежие СВОБОДНО могат да извършват риболов и да се препитават от него. На 9 септември 1944 г. идва Червената армия, „освобождава“ ни от фашисткото робство и уж ни освобождава, а забранява нещо жизнено важно за хората по тези места – риболовът. И се налага Георги Димитров унизително да се моли на Сталин и Молотов да бъде разрешен отново.

Би било смешно, ако не беше тъжно.

Ами точки 4 и 5 ? Не са ли и те красноречиви доказателства, че управляващите ни комунисти са се отказали доброволно от държавния ни суверенитет в полза на чужда армия и държава и са им дали възможност да хазайничат (извинете за русизма), да се разпореждат със съдбините ни.

АКО ТОВА НЕ Е ОКУПАЦИЯ, ТОГАВА КАКВО Е?!

Във връзка с т.5. б) от писмото си спомням за две случки, разказани ми от мои близки, които звучат анекдотично. Първата. Моя позната, жена на възраст, имала брат русофил. Като чул, че Червената армия наближава българската граница, яхнал мотора с кош и отпрашил от Добрич за Кардам да я посреща. Посрещнал я той, но кой знае защо червеноармейците не припознали в него русофила, а и да са го припознали, изглежда не са се впечатлили от това,  защото му отнели мотора. Върнал се пеша в Добрич изтощен, изпотен, провесил нос, но излекуван от русофилството си.

Втората. Други мои познати от Добрич и досега пазят за спомен в семейния си архив хвърчащ лист с текст  „Я, Миша из Масквъй, взял машину“. Това е  „документ“, даден им от червеноармеец, за иззетата им от него лека кола.

На причинителите на третата национална катастрофа, на нашите окупатори, българи, заемащи властови позиции инициират, разрешават и подкрепят, и преди, и сега издигането на паметници в тяхна чест и прослава. И нещо по-лошо, дори кощунствено! Част от тези паметници са построени с одържавените след 9 септември 1944 г. пари, събирани преди това от целия български народ за паметници на български офицери и войници, дали живота си във войните за обединение на българските земи.

Тази информация се съдържа в доклада „Военните паметници – съхранението на националната памет като приоритет на Министерството на отбраната“, прочетен пред националната работна среща под наслов „Опазване и поддържане на военните паметници“, състояла се в София на 11.04.2006 г. в ЦВК, и на семинар в Областна администрация в Добрич на 26.09.2006 г.

Георги Чунчуков, ДСБ Добрич

Препечатано от svobodata.com